I found a thing even worse ...

Бях забравила какво е да се чувстваш така. Не да overthink-ваш, не да се давиш в мисли, а да се задушаваш само от една единствена мисъл. От един единствен страх... За първи път не искам да говоря с никого, не искам да споделя на никого, защото изглежда, никой никога не го е приемал на сериозно и не очаквам сега да е по-различно.
Напоследък хващам себе си да мисля за смъртта. Всеки ден от известно време насам. Просто така, в малките минути между обяд и края на работния ден и кога ли още не. Преди много време се случи за първи път и на всички, на които разказах, им се стори толкова забавно... Защо на мен не ми е толкова забавно...
Чудя се дали другите хора също си мислят за това? Когато се возя в автобуса и си представям как губя майка си или как тя губи мен, за момент се спирам и се чудя дали някой друг освен мен си мисли за това в този един момент? И  всеки път се опитвам да се разсея, да спра да мисля, но тази мисъл винаги успява да се намъкне в съзнанието ми. И на моменти се плаша, защото не мисля, че това е нормално. Защо не мога да се радвам на всичко, което имам? Защо мисля за това? Единственото нещо, което ме кара да мълча и да се затварям в себе си (а това не се случва никога), е именно тази мисъл. А не искам да е така. Страх ме е, че някой ден ще полудея, ще се затворя и ще стоя, мислейки за това как умирам или как всички около мен умират и ме оставят сама. Може би в това е проблема... че ме е страх от това да бъда сама. Че не зная къде ще отида и дали пак ще срещна хората, които обичам. Дори параноята ми пак се върна. Не мога да се прибирам спокойно, когато е тъмно, дори и да има хора. Постоянно се обръщам, за да се уверя, че зад мен няма никой. Когато съм сама проверявам поне три пъти дали вратата е заключена и дали всички уреди са изключени. Правя разни малки ритуали по нечетен брой пъти, за да не се случи нещо лошо. Страх ме е.
И как да споделя? На кого? Дори като пиша това, усещам, че звучи смешно и нелепо. И знам, че реакцията на хората ще е "Стига се филмираш" и от това също ме е страх. Ужасно е, когато не те взимат на сериозно, а ти не знаеш как да се справиш с всичко това. Плаче ми се всеки ден и се чувствам ужасно уморена, сякаш всеки момент ще падна и просто няма да имам сили да стана в близките няколко дена. Предполагам е резултат от липсата му и знам, че когато се върне ще се оправя и няма да е така... Надявам се няма да е така.
Винаги ме е било страх да оставам сама, защото тази мисъл е прекалено, прекалено силна, а аз не умея да я контролирам. И не искам да правя глупости като преди. А толкова пъти съм била на косъм. И много добре зная колко малко ми трябва. Глупаво е. Трябва да се стегна.