'I am both happy and sad at the same time, and I'm still trying to figure out how that could be.'
Декември винаги ме е правл щастлива, зимата също, мракът по това време също. Тази година освен прекрасното щастие, което ми носят гореспоменатите неща, в мен се е затаила една болка, от онези гадните, които знаеш, че са напълно безсмислени, но не можеш да изгониш. Можеш само да я игнорираш.
Лошото на та тази болка е, че може да се излекува или от този, който ти я причинил, или времето, което никак няма да е малко. Другото лошо е, че няма абсолютно никакъв шанс, човекът-източник на тази болка да направи нещо по въпроса. Има още едно лошо. Този човек не е виновен ни най-малко. Както казват хората "Това, което сам си го причиняваш, никой друг не може да ти причини". И с право са го казали.
Аз, като един виден overthinker, все мисля, мисля, и си насипвам разни глупости, а всъщност нещата далеч не са толкова зле. Опитвам се да си повтарям, че такъв е животът и колкото да ми се иска, не мога да контролирам някои неща. Времето ще се справи с тях. Тук, обаче, идва най-лошото. Зная какво ще стане с времето, зная, че е най-лошото, но това е естественият изход на нещата и никой няма силите да го промени.
Хубавото в цялата работа е, че успявам, през една огромна част от времето, да игнорирам тази болка. Водя едни кратки вътрешни спорове, които смея да твърдя, че помагат. Не искам да позволявам да се скапвам, зима е, по дяволите. Обичам да е зима и искам да е щастлива зима. Всичко се случва с причина и щом се случва, значи трябва. А аз трябва да вървя напред. Никой няма да ме чака, нали така?
Снимане му е майката. Много, много снимки, обработки, музи, креативност, хора.
Като споменах 'хора', много е готино да работиш в офис с най-различни индивиди. Забавно е, много. И никога през живота си не съм била толкова социална, колкото сега. И ми харесва. Има хора, които може би смятат, че съм симпатична и интересна, което е добър знак. Значи, всъщност, може и да не съм толкова скучна, колкото си мисля. Йей :3
Кино, барове, хора. Време. Ще мине, всичко ще мине. Понякога, разбира се, си мисля, че от толкова игнориране на тая шибана болка, тя ще се скатае някъде, и след време, може и след години, ще реши да излезе и да ме разбие. Няма пък, ще я разкарам.
Отделно, университетът е най-голямата простотия, евър. Толкова пари, на вятъра заминават... Ще го мислим,
It's baking time! Дано имаме ванилия, хич не ми се излиза до магазина.
