It is that time of the year again

 'I am both happy and sad at the same time, and I'm still trying to figure out how that could be.'

Декември винаги ме е правл щастлива, зимата също, мракът по това време също. Тази година освен прекрасното щастие, което ми носят гореспоменатите неща, в мен се е затаила една болка, от онези гадните, които знаеш, че са напълно безсмислени, но не можеш да изгониш. Можеш само да я игнорираш.

Лошото на та тази болка е, че може да се излекува или от този, който ти я причинил, или времето, което никак няма да е малко. Другото лошо е, че няма абсолютно никакъв шанс, човекът-източник на тази болка да направи нещо по въпроса. Има още едно лошо. Този човек не е виновен ни най-малко. Както казват хората "Това, което сам си го причиняваш, никой друг не може да ти причини". И с право са го казали.

Аз, като един виден overthinker, все мисля, мисля, и си насипвам разни глупости, а всъщност нещата далеч не са толкова зле. Опитвам се да си повтарям, че такъв е животът и колкото да ми се иска, не мога да контролирам някои неща. Времето ще се справи с тях. Тук, обаче, идва най-лошото. Зная какво ще стане с времето, зная, че е най-лошото, но това е естественият изход на нещата и никой няма силите да го промени. 

Хубавото в цялата работа е, че успявам, през една огромна част от времето, да игнорирам тази болка. Водя едни кратки вътрешни спорове, които смея да твърдя, че помагат. Не искам да позволявам да се скапвам, зима е, по дяволите. Обичам да е зима и искам да е щастлива зима. Всичко се случва с причина и щом се случва, значи трябва. А аз трябва да вървя напред. Никой няма да ме чака, нали така?

Снимане му е майката. Много, много снимки, обработки, музи, креативност, хора.

Като споменах 'хора', много е готино да работиш в офис с най-различни индивиди. Забавно е, много. И никога през живота си не съм била толкова социална, колкото сега. И ми харесва. Има хора, които може би смятат, че съм симпатична и интересна, което е добър знак. Значи, всъщност, може и да не съм толкова скучна, колкото си мисля. Йей :3 

Кино, барове, хора. Време. Ще мине, всичко ще мине. Понякога, разбира се, си мисля, че от толкова игнориране на тая шибана болка, тя ще се скатае някъде, и след време, може и след години, ще реши да излезе и да ме разбие. Няма пък, ще я разкарам. 

Отделно, университетът е най-голямата простотия, евър. Толкова пари, на вятъра заминават... Ще го мислим, 

It's baking time! Дано имаме ванилия, хич не ми се излиза до магазина.

Note to self.

“stop trying so hard for people who don’t care”

because at the end, once again, I will be the one to blame, I will be the one who cared way too much.

I found a thing even worse ...

Бях забравила какво е да се чувстваш така. Не да overthink-ваш, не да се давиш в мисли, а да се задушаваш само от една единствена мисъл. От един единствен страх... За първи път не искам да говоря с никого, не искам да споделя на никого, защото изглежда, никой никога не го е приемал на сериозно и не очаквам сега да е по-различно.
Напоследък хващам себе си да мисля за смъртта. Всеки ден от известно време насам. Просто така, в малките минути между обяд и края на работния ден и кога ли още не. Преди много време се случи за първи път и на всички, на които разказах, им се стори толкова забавно... Защо на мен не ми е толкова забавно...
Чудя се дали другите хора също си мислят за това? Когато се возя в автобуса и си представям как губя майка си или как тя губи мен, за момент се спирам и се чудя дали някой друг освен мен си мисли за това в този един момент? И  всеки път се опитвам да се разсея, да спра да мисля, но тази мисъл винаги успява да се намъкне в съзнанието ми. И на моменти се плаша, защото не мисля, че това е нормално. Защо не мога да се радвам на всичко, което имам? Защо мисля за това? Единственото нещо, което ме кара да мълча и да се затварям в себе си (а това не се случва никога), е именно тази мисъл. А не искам да е така. Страх ме е, че някой ден ще полудея, ще се затворя и ще стоя, мислейки за това как умирам или как всички около мен умират и ме оставят сама. Може би в това е проблема... че ме е страх от това да бъда сама. Че не зная къде ще отида и дали пак ще срещна хората, които обичам. Дори параноята ми пак се върна. Не мога да се прибирам спокойно, когато е тъмно, дори и да има хора. Постоянно се обръщам, за да се уверя, че зад мен няма никой. Когато съм сама проверявам поне три пъти дали вратата е заключена и дали всички уреди са изключени. Правя разни малки ритуали по нечетен брой пъти, за да не се случи нещо лошо. Страх ме е.
И как да споделя? На кого? Дори като пиша това, усещам, че звучи смешно и нелепо. И знам, че реакцията на хората ще е "Стига се филмираш" и от това също ме е страх. Ужасно е, когато не те взимат на сериозно, а ти не знаеш как да се справиш с всичко това. Плаче ми се всеки ден и се чувствам ужасно уморена, сякаш всеки момент ще падна и просто няма да имам сили да стана в близките няколко дена. Предполагам е резултат от липсата му и знам, че когато се върне ще се оправя и няма да е така... Надявам се няма да е така.
Винаги ме е било страх да оставам сама, защото тази мисъл е прекалено, прекалено силна, а аз не умея да я контролирам. И не искам да правя глупости като преди. А толкова пъти съм била на косъм. И много добре зная колко малко ми трябва. Глупаво е. Трябва да се стегна.

A letter to show you I care

Imperfection

Вчера бе излята и последната капка, която да препълни чашата.

И не в яростния смисъл, а в онзи, който е далеч по-тъжен.

Не мога да се справя със себе си. Изглежда съм избрала грешния подход и трябва да се разруша.

Да се съсипя отново, както преди, за да сменя посоката. И може би този път ще успея.

'Destroy & Create'

Мисля, че имаше подобна болест, но никога не съм била запозната - да се гледаш в огледалото, съсредоточавайки се върху недостатъците си, making such a big deal of it. 

Само че при мен е реално и тези недостатъци са прекалено видими. Целия грим на света не може да ги поправи и всичките уроци по 'научи се да обичаш себе си' не помагат. Или не по правилния начин.

Да се науча да обичам себе си? 'Обичам' себе си насила. Втълпявам си, че всъщност не съм чак толкова зле, че може би има нещо чаровно и симпатично в мен... Каква помия.

Създавам си изкуствено самочувствие, на което дори самата аз не вярвам.

Или пак обществото е виновно? 

Виновни са хората, които скандират 'ВЪТРЕШНАТА КРАСОТА is all that matters!" - Пълни глупости!

Усещам го, когато съм сред хора. Момичета с перфектни малки нослета, плътни, меки устни, с прекрасен профил и красиви, лъскави коси, снежно-бели зъби и чаровна усмивка.

Усеща се. Държанието, отношението. 

People threat you better when you're beautiful. 

Непреодолимо е чувството за недостатъчност. Дори и човекът, чието мнение има най-голямо значение за мен, каза, че за него никога няма да съм 'най-красивото момиче, което някога е виждал' и аз наистина зная, че това е така. Но е убийствено, защото зная, че никога няма да ме погледне и да си каже "Тя е най-красивото момиче, което съм виждал и се радвам, че е моя."

Защо това, че все пак ме мисли за красива, не е достатъчно?

И всичките тези килограми, които всъщност не са много, но е неописуемо колко много тежат. 

Всичките комплекси, които тези неща създават.

И аз зная, че не съм красива. Защо тогава искам да съм такава в очите на хората?

Единственото наистина красиво по мен, са татуировките ми, което ги прави още по-ценни за мен.

Ще се съсипя до последно. Ще убия всяка капка самочувствие, която имам, за да се опитам да се изградя наново. Ще поправя всичко, което е по силите ми. 

Не е проблемът в другите. Просто в такъв свят живеем и така ни възпитават. Подсъзнателно или напълно съзнателно.

Не са виновни хората, че не ме харесват, аз съм тази, която не им дава да ме харесат. Дори без да искам. Особено, когато съм сред красиви хора, които си правят комплименти взаимно. Мъчително е, но не са те виновни. 

Цялата тази нужда от внимание... не си струва. 

Въпреки всичко, поне ставам за приятел или поне така мисля.

Но въпреки всичко that matters, си имам и тяло. За съжаление, не такова, което да е в синхрон с мен.

Не ми се сърди като те изгледам лошо, когато ми кажеш, че не изглеждаш добре. Ти много добре знаеш, че не е така. Защото хората ти го казват и защото толкова много те харесват.

И не се опитвай да ме убедиш, че съм красива. Защото съм единствено красива, когато ти стана толкова скъпа, че да ти дожалее да ми кажеш истината.

Защото тази истина най-близкия приятел няма да ти я каже. Ще я крие упорито.

Аз знам.

What's outside matters. And it matters a lot. 

Ще избърша грозните си сълзи от грозното си лице и ще се унищожа, само за да се изградя наново. 

(it's not a suicidal kind of post. it's just the actual way i see myself and i don't want you to feel sorry for me and i don't want you to tell me i'm beautiful, because i am not beautiful and i feel sorry enough for me.

and don't feel angry, because i'm not looking for attention and i cannot help the way i feel.
it's just that way.)

'You fall to your knees
you beg for plead

"Can I be somebody else
for all the times I hate myself?"
Your falilures devour your heart

in every hour, you're drowning 

in your imperfection.'

Confusion in her eyes that says it all.

Най-страшното е, когато изгубиш контрол над себе си.

(I do not own this picture)

Who will love you, who will fight?

I've never actually tried to express my feelings in English before. And I'm still not sure if that's a good idea, but I'll give it a try.

(Dear reader, excuse my poor knowledge in English but I'm still learning and I'm trying my best)

In a relationship, there's always a person who loves the other one more. I'm not saying that the other one doesn't, what I mean is that one of those two people is scared a little bit more to lose their half than the other one is.

And I feel that I am that one person. 

I know that you can move on without me. You can be you even if I'm not there. And it scares me to death. It makes my heart beat faster and I feel like I'm going to explode. 

I am scared, because I cannot imagine my life, my future without you. You've become the most important part of my life. The most important part of me. And I'm not sure if I would know real love and pure happiness, if it wasn't you to make me feel that way. 

(I do not own this picture)

One thing I know for sure - No one will love you like I do.