A letter to show you I care

Imperfection

Вчера бе излята и последната капка, която да препълни чашата.

И не в яростния смисъл, а в онзи, който е далеч по-тъжен.

Не мога да се справя със себе си. Изглежда съм избрала грешния подход и трябва да се разруша.

Да се съсипя отново, както преди, за да сменя посоката. И може би този път ще успея.

'Destroy & Create'

Мисля, че имаше подобна болест, но никога не съм била запозната - да се гледаш в огледалото, съсредоточавайки се върху недостатъците си, making such a big deal of it. 

Само че при мен е реално и тези недостатъци са прекалено видими. Целия грим на света не може да ги поправи и всичките уроци по 'научи се да обичаш себе си' не помагат. Или не по правилния начин.

Да се науча да обичам себе си? 'Обичам' себе си насила. Втълпявам си, че всъщност не съм чак толкова зле, че може би има нещо чаровно и симпатично в мен... Каква помия.

Създавам си изкуствено самочувствие, на което дори самата аз не вярвам.

Или пак обществото е виновно? 

Виновни са хората, които скандират 'ВЪТРЕШНАТА КРАСОТА is all that matters!" - Пълни глупости!

Усещам го, когато съм сред хора. Момичета с перфектни малки нослета, плътни, меки устни, с прекрасен профил и красиви, лъскави коси, снежно-бели зъби и чаровна усмивка.

Усеща се. Държанието, отношението. 

People threat you better when you're beautiful. 

Непреодолимо е чувството за недостатъчност. Дори и човекът, чието мнение има най-голямо значение за мен, каза, че за него никога няма да съм 'най-красивото момиче, което някога е виждал' и аз наистина зная, че това е така. Но е убийствено, защото зная, че никога няма да ме погледне и да си каже "Тя е най-красивото момиче, което съм виждал и се радвам, че е моя."

Защо това, че все пак ме мисли за красива, не е достатъчно?

И всичките тези килограми, които всъщност не са много, но е неописуемо колко много тежат. 

Всичките комплекси, които тези неща създават.

И аз зная, че не съм красива. Защо тогава искам да съм такава в очите на хората?

Единственото наистина красиво по мен, са татуировките ми, което ги прави още по-ценни за мен.

Ще се съсипя до последно. Ще убия всяка капка самочувствие, която имам, за да се опитам да се изградя наново. Ще поправя всичко, което е по силите ми. 

Не е проблемът в другите. Просто в такъв свят живеем и така ни възпитават. Подсъзнателно или напълно съзнателно.

Не са виновни хората, че не ме харесват, аз съм тази, която не им дава да ме харесат. Дори без да искам. Особено, когато съм сред красиви хора, които си правят комплименти взаимно. Мъчително е, но не са те виновни. 

Цялата тази нужда от внимание... не си струва. 

Въпреки всичко, поне ставам за приятел или поне така мисля.

Но въпреки всичко that matters, си имам и тяло. За съжаление, не такова, което да е в синхрон с мен.

Не ми се сърди като те изгледам лошо, когато ми кажеш, че не изглеждаш добре. Ти много добре знаеш, че не е така. Защото хората ти го казват и защото толкова много те харесват.

И не се опитвай да ме убедиш, че съм красива. Защото съм единствено красива, когато ти стана толкова скъпа, че да ти дожалее да ми кажеш истината.

Защото тази истина най-близкия приятел няма да ти я каже. Ще я крие упорито.

Аз знам.

What's outside matters. And it matters a lot. 

Ще избърша грозните си сълзи от грозното си лице и ще се унищожа, само за да се изградя наново. 

(it's not a suicidal kind of post. it's just the actual way i see myself and i don't want you to feel sorry for me and i don't want you to tell me i'm beautiful, because i am not beautiful and i feel sorry enough for me.

and don't feel angry, because i'm not looking for attention and i cannot help the way i feel.
it's just that way.)

'You fall to your knees
you beg for plead

"Can I be somebody else
for all the times I hate myself?"
Your falilures devour your heart

in every hour, you're drowning 

in your imperfection.'

Confusion in her eyes that says it all.

Най-страшното е, когато изгубиш контрол над себе си.

(I do not own this picture)

Who will love you, who will fight?

I've never actually tried to express my feelings in English before. And I'm still not sure if that's a good idea, but I'll give it a try.

(Dear reader, excuse my poor knowledge in English but I'm still learning and I'm trying my best)

In a relationship, there's always a person who loves the other one more. I'm not saying that the other one doesn't, what I mean is that one of those two people is scared a little bit more to lose their half than the other one is.

And I feel that I am that one person. 

I know that you can move on without me. You can be you even if I'm not there. And it scares me to death. It makes my heart beat faster and I feel like I'm going to explode. 

I am scared, because I cannot imagine my life, my future without you. You've become the most important part of my life. The most important part of me. And I'm not sure if I would know real love and pure happiness, if it wasn't you to make me feel that way. 

(I do not own this picture)

One thing I know for sure - No one will love you like I do.