I miss you.

(Source noctrem)

"...I remember

how seeing the shape of your mouth

that first time, I kept staring

until my blood turned to rain.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Missing someone is like hearing

a name sung quietly from somewhere

behind you. Even after you know

no one is there, you keep looking back

until on a silver afternoon like this

you find yourself breathing just enough

to make a small dent in the air.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

...sometimes I miss you

the way someone drowning

remembers the air.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
none of them really understands

what the clock is always teaching

about the way things disappear."

Из "Slow Dance" на Tim Seibles

Perfection!

Нямам търпение да дойде зимата.
Иде ли вече? 
Така обичам, когато зимата дойде неочаквано... Когато се събудя и погледна през прозореца, а навън - бяла приказка! Все едно светът става друг. Всичката грозотия, която се е стаявала до този момент измежду огромните панелени титани, вече я няма. Или пък, ако я има, тя е невидима.
Имам чувството, че всяко едно нещо би изглеждало грозно, сравнено с красотата на една снежинка.
Който казва, че няма перфектни неща, жестоко греши и явно НИКОГА през живота си не е виждал или пък не се е вглеждал в тези така идеални балеринки.
И, явно, има мечти, които са невъзможни, но мен ме правят някак си щастлива.
Искам да съм снежинка!

Имало едно време

Имало едно време „Имало едно време”. То давало начало на всяка приказка и на всяка история, що се опитвала да се превърне в приказка, било то за някоя принцеса или пък за някое бедно момиче, което в края на историята обикновено удря джакпота на стойност симпатичен пич плюс замък.
Всъщност, „Имало едно време” все още си го има, но не се ли получи по-приятно като започнах да разказвам за него, все едно разказвам приказка?
Точно така, тези три думи сякаш са толкова силни, че понякога се замислям дали не са някаква магия, извадена от книгите на феите от приказките.
Замисляли ли сте се, че именно тези думи ни карат да се заслушаме и събуждат едно интересно любопитство у нас – „Какво ли следва?” Едва ли едно дете, например, би се отнесло с такъв интерес към бабините приказки, започващи с „Аз като бях млада…”, така както би се отнесло към същата история, но започваща като приказките, които го приспиват всяка вечер.
Колко много въпроси се крият там, в „Имало едно време” - Къде? Кога? Какво? И точно тези въпроси дават безгранична свобода да сътвори човек една своя приказка. Това начало на всяка приказка, е начало на свят, в който безброй мечти са сбъднати и безброй страхове са убити. Имало едно време… и вече сякаш сме някъде другаде.
Имало едно време и все още има.

„Нощта ражда истините, а денят само ги осветява”

Почти полунощ е, а градът все още свети от запалените лампи в домовете на явно все още будните хора. Чудя се, какво ли ги държи будни всъщност? Дали някой интересен филм или книга, дали силни емоции или пък отчаяно търсене на отговори. Замислям се, наистина ли нощта ражда истините? А нали утрото е по-мъдро от вечерта?
Нощта ни е добре позната като символ на тайнствеността, на мистичното и може би наистина е вярно, че някъде измежду всички тайни на нощта, се раждат истини. Често ми се случва да не мога да заспя, заради безбройните мисли, които се въртят в главата ми. Мисля, мисля, докато всичкото това мислене не се превърне в каша и пак започвам да се чудя – има ли място и време за истината? Може би нощта е времето, което ни предразполага към тези безкрайни търсения на правилните отговори и може би неслучайно великите планове за освобождение са се чертали на запалена лампа.
Какво всъщност е истината? Въпрос, на който трудно може да се даде еднозначен отговор, но все пак, преди всичко, истината е отражение на действителността. Водейки се по същината на нощта, стигам до извода, че истината се крие в мистичното, в тайните, в мислите ни, които сме склонни да споделим единствено на усамотените късни часове.
– „…а денят само ги осветява”. Денят е онази голяма сцена, чиито фенери рядко оставят нещо скрито. Каква полза, например, биха имали онези славни революционерски планове, ако нямаше ден, ако нямаше „сцена”, на която да бъдат осъществени? Истината се ражда и продължава да живее, докато времето минава. Оставена в нощта на мислите, тя си остава тайна.
Истина ли е? 

Послепис

Пиша,
рисувам,
все те търся някъде там,
писмата пращах без адреси,
защото кой съм аз и кой си ти - не знам.

Ала рисувам чувства по редовете безкрайни.
строени мирно в листа бял,
те знаят всичките ми тайни,
всеки спомен що някога живял.

Живея аз във тези редове,
а иначе къде съм?
Писмата пращах все в различни градове,
съдбата, знам, при тебе ги донесе.

Послепис: Аз съм ти.